След събитията от 9-ти Септември 1944 г. и предшестващите бомбардировки е необходимо бързото възстановянане на разрушените пощенски и телефонни мрежи в страната, но задачата е трудна, защото липсват необходимите материали. Инж. Белопитов, който прекратява частният си бизнес, за да заеме позицията на Технически директор на Главна дирекция на ПТТ е натоварен със задачата да издири необходимите части, както и да организира набирането на персонал. Същата година, като част от Управителния съвет по електрификацията, той започва работа по цялостна концепция по развитието на електрическата промишленост чрез изграждане и развитие на собствена българска производствена база, собствени изследователски и развойни институции и подготовка на кадри за тях. Той вярва, че по този начин успешно ще се адресират нарастващите нужди на индустрията и населението за солидна база и бъдещ растеж. Желанието на инж. Белопитов е във всеки дом да има радио и във всяко село телефон.

„На едно заседание през 1945 г. направих голям доклад с много цифри, в който доказвах спешната необходимост от създаването на големи електропромишлени предприятия и тяхната рентабилност.“

Предположението му е прието и на следващата година започва изграждането на Слаботоковия завод в София. Заводът е направен по български модел вдъхновен от подобно предприятие на фирмата Ериксон в Стокхолм. Изграждането става бързо, но липсата на обучени кадри се оказва проблематично и минават месеци преди заводът да започне редовно производство през 1949 г. Но веднъж стартирал, за да отговори на нарасналото търсене, заводът работи на две, дори три смени. По-късно слаботоковият завод ще бъде основата за създаването на нови специализирани индустриални производства като „Респром“, „Автоматика и приборостроене‘, „Организационна и изчислителна техника“ и др., които позволяват изграждането на добре развита, бърза и надеждна съобщителна мрежа.

По предложение на инж. Белопитов през VI Велико Народно Събрание се гласува Указ 12 от 04.07.1947 г. с който се създава „Синдикат за електротехническа промишленост“ (ЕЛПРОМ) полагащ началото на централизираното управление на електрическата промишленост в България. За пръв Директор на ЕЛПРОМ е назначен Никола Белопитов, който поради липса на база обзавежда кабинета си със собствени мебели и канцеларски материали. Негова основна задача е обединението и организацията на всички заети в индустрията. В средата на 1948 г. към ЕЛПРОМ са оформени Електромоторната фабрика, Трансформаторната фабрика, Телефонната и Телеграфна фабрика, Телефонната и телеграфна фабрика, Фабриката за индустриални материали, Моторно-ремонтната фабрика, Арматурната фабрика, Фабриката за бергманови тръби, Енергийната фабрика, Батерийната фабрика, Електронагревателната фабрика, всички в София. Към тях от страната Фабрика „Гатю П. Станев“ гр. Русе, Електролампена фабрика гр. Сливен и Кабелна фабрика гр. Бургас. Всички те са малки и разпръскани предприятия с ограничен брой квалифицирани кадри. Инж. Белопитов започва активно да издирва българи електроинженери от страната и чужбина и подготвя кадри като осигурява стипендии.

Умението му да прогнозира и да вижда в перспектива го тласка към решения позволяващи консолидация и концентрация не само на съществуващите мощности, но и план за драстично увеличение на капацитета на индустрията в унисон с нарастването на нуждите от нейната продукция. За целта инж. Белопитов има план за изграждането на дванадесет завода, най-важният от които е Силнотоковият. Въпреки липсата на опит в тази сфера, той отказва да изчака заводите да се проектират в Съветския съюз и се залавя с рискованата задача със своя екип. За да прокара амбициозният си план инж. Белопитов трябва да надхитри консервативните български чиновници, но среща подкрепа от колегите си в СССР.

„Заданията за заводите бяха в два варианта – едното беше за официално за Министерството, което бе занижено няколко пъти и официалното, по което се проектираше. Това беше необходимо, защото и заниженото задание се считаше за фантастично. Съветските другари ни разбираха и затова се присъединиха към нашата ‚благородна‘ лъжа.“

Силнотоковия завод, който отваря врати през 1949 г. произвежда трансформатори и хидрогенератори, с които се оборудват българските ВЕЦ. Дейността на завода се поставя на научна основа, като в него работи развойно звено специалисти, които разработват нова научно-техническа документация. Целта е рационализиране и автоматизиране на научния труд при изследване и проектиране чрез все по-широко използване на изчислителна техника при създаването на нови изделия. Първите плодове на този подход идват през още през 1951 г. чрез нов тип двунамотъчни силови трансформатори, а по-късно се прибавя богата номенклатура от продукти като ютии, котлони, прекъсвачи и регулатори.

Само за три години под ръководството на инж. Белопитов се изгражда основната техническа и материална база на електротехническата индустрия в България. Построени са Силнотоковият завод в гр.София, Електропорцелановият завод в гр.Николаево, завод за електроинсталационни материали в гр.Русе, Завод ‚Елпром“ в гр.Троян, завод „Ненко Илиев“ в гр.Севлиево, Кабелният завод в гр.Бургас, Завод „Светлина“ в гр.Сливен, завод за електронагревателни уреди във гр.Варна, Елекроапаратурният завод в гр.Пловдив, завод „Найден Киров“ гр.Русе. По това време започват и първите сблъсъци на инж. Белопитов с новата власт.

„Това беше едно строителство, което за този период се считаше за огромно, толкова огромно, че аз добих славата на ‚фантастик‘, защото се смяташе, че заводите ще останат само празни помещения. Перспективните ми планове им се виждаха като миражи. Някои ‚специалисти‘ донасяха до Министерски съвет, че проектирането е извършено без предварителна разработка на технологията на производствения процес. Това ми създаваше големи неприятности. Викаха ме на много места да ме обвиняват. Даже някои започнаха да мислят, че правя саботаж, а не грешки.“

Само след няколко години става ясно, че проектираните с перспектива заводи са напълно натоварени, даже на много места се налагат реконструкции и разширения за да се удовлетвори постоянно нарастващото търсене. Въпреки това в края на 1950 г. Никола Белопитов е освободен от длъжност с мотива „поради изграждането на прекалено големи заводи.“ Той с горчивина констатира, че „Практиката показва, че когато човек има инициатива и провежда тези инициативи, каквито и големи успехи да е имал в процеса на работа, никой не го похвалва или награждава, особено ако е директор. Но ако е направил грешки, което е неизбежно, той бива наказван, понякога жестоко. Затова всички казват ‚не ми трябва да си навличам белята‘ и никой не желае да се заеме с мъчни и рисковани работи.“